Опитвам се бъде цвете

Опитвам се да бъда цвете.

Листенца да разтварям сутрин,

да сбирам топлина и слънце,

да давам красота и обич

и вечер да заспивам,

прегърнала във себе си

усмивката на хубавия ден.

Опитвам се бъда облак

и плавно да приемам формата,

която вятърът избрал за мен е.

С наслада да летя в посоката,

в която той е пожелал.

И в дар да вземам цветовете си

от огненото слънце.

Опитвам се да бъда капка

искряща, малка и прозрачна,

събрала в себе си безкрайна шир,

събрала в себе си огромна мощ,

частичка бурен океан,

вселена от покой и синева.

Опитвам се да бъда камък.

Гранитен, твърд и слял се със земята.

Тежко да лежа на мястото си.

Да ме измиват ураганите,

да ми е приятел времето

и да разбирам вечността.

Опитвам се вълна да бъда,

 да шумя, искря и галя,

да руша и да създавам,

да извайвам и оформям

с нежна ласка вечните неща.

С търпеливост и упорство,

с мекота и обич  аз да бъда

дъщеря на могъщото море.

Слънце

Здравей слънце,

Надничаш между листата,

рисуваш радост по стената

и превръщаш очите ми в море.

Чаках те,

когато бе сиво и тъжно

да затоплиш косата ми,

както сгряваш жълтия пясък

Исках те,

за да съм златна и красива

пълна като слънчоглед

и искряща като капка.

Tърсих те,

и по небето и в себе си,

за да грейнеш на устните ми,

да засияят къщите и хората.

Tрябваш ми!

Усмихни се в мен слънце,

и ще бъда гора, и ще бъда вода,

и ще бъда аз в този ден-песен.

За радостта :)

Откъде идва усмивката ми?

Ти ли палиш звездите в очите ми?

Ти ли плуваш в морето на погледа ми

или аз правя всичко това

и се нося като лодка сама?

Кой ли вдига талазите водни

и вихрушки и бури разбъркват във мен?

Кой ме хвърля на дъното, в черното?

Или аз правя всичко сама ...

Понякога сърцето ми е цвете

и ме учи да танцувам чуден танц,

с небето, с морето и с теб мили.

А друг път ми остава само болката.

Дали ще мога някога да разбера

къде изчезват другите неща?

Защо реките не са така бълбукащи?

И розите, червени като кръв

не искат да ми дават аромата си.

Дори не ме поглеждат теменужките,

а птиците ядосано мълчат.

Къде са жълтото, зеленото и синьото?

И кой избира този сив ужасен цвят?

Аз ли пак ? Сама?

Ех да мога да завържа радостта в косата си

като лилава панделка на жълти точки,

да начервя устните си с усмивка,

 да си сложа колие от любов,

да облека рокля, тънка и ефирна,

направена от пролет и ухание,

със слънчеви лъчи зашита,

бродирана с прозрачни капчици

и със презрамки – пеперуди,

да тръгна боса,

да поканя вятъра на танц

и той да бъде най-щастливият

от всички ветрове танцували с жена.

Имам ли сила достатъчно

да направя всичко това?

Kато малка и крехка мидичка

да извая бисер от радост и слънце

и да го запазя завинаги в себе си .....

***

Порутена къщурка без покрив и прозорци,

в сърцето и – билки и диви треви.

Нагоре тръгват склоновете плавни

и плавно се превръщат в планини.

Край нея своя път пътува

голямата, мъдра река.

Тя носи свойто знание безмълвно

за вечност, за безкрай и за покой

и приказки бе край и без начало,

шепти с любов на този чуден свят.

Тече ... не спира ... не греши ...

Обича и променя се ... променя,

Със ласка се провира сред скалите

и вае изумителни каньони,

с любяща мъдрост си избира пътя

и вие се край хълмове могъщи,

през поля зелени, край гари и селца,

край пасища, през шумни градове,

край сметища, под плачещи върби,

изчезва с грохот под земята

и пак се ражда и тече ... не спира ...

не греши ... променя се ... променя ...

река ... живот ...

минава край къщичка малка,

порутена, без покрив и прозорци,

в сърцето й – билки и диви треви,

и тихо и плавно и бавно

и нейния разказ понася в безкрая ...

По пътя

Вървя по пътя

и събирам камъчета

и подреждам своя свят,

за да го направя топъл и уютен,

за да бъде меко, светло в мен.

Избирам си внимателно какво да взема.

Избирам със сърцето, със очите, с кожата.

… морето, моето море,

или пък аз съм негова,

вълните, галещи краката ми,

стъпките по пясъка,

искрите по водата и в косата ми,

капчиците, солта, чадърите.

И лъчите в детските очи,

онова малко любопитно пламъче,

което с времето изчезва.

И усмивките, онези истинските,

и дяволът във погледа ти,

ръцете ти, които искат да ме сграбчат,

устните ти, жадни, ненаситни...

Мечтите също, неясни и горещи

и облаците, в които още плувам,

и вятърът, когато ме прегръща,

така както мъж не би могъл.

Какво да взема още?

Отговорите, които търся,

без въпросите да знам,

защото са дълбоко в мен,

а умът ми пречи да усетя.

И книгата, за да потъна в нея,

да избягам,

или пък да намеря себе си.

И чашата кафе със мляко,

може би парченце шоколад …

Събирам камъчета, мидички.

Харесвам ярките, различните,

такива, изрисувани от времето

и дългo стискам ги във шепа

преди да ги поставя там,

където искат да останат.

Дъжд

Вали ...

капчиците тропат по листата,

търкулват се по перваза

и спират да починат.

Вали ...

облаците са гушнали земята,

прегръщат я и я обичат.

Поглеждам през зелената мозайка

и виждам мокра свежест,

заслушвам се и чувам песен,

песента на дъжда и тревите,

на дърветата, на тротоарите ...

Заслушвам се в себе си ...

да открия тази песен във мен,

да усетя тази свежест във мен,

да бъда дъжд и гора,

и небе, и земя,

и любов и покой ....

Вали ... и аз чувствам дъжда!.

Селце

Селце ... стари живи дървета,

къщички, чардаци и уют,

бабички, седнали на пейките,

добри очи, набръчкани лица,

изморени ръце и забрадки на цветя,

Звънци, прибиращо се стадо,

черно бяла котка спяща на перваза,

мирише на сено и вечер,

щурчета свирят, лае куче,

чисти дворчета, спретнати лехи,

шарени изпрани черги, ветрец,

чешма, течаща на мегдана,

ледена вода и надпис над чучура,

оранжевото слънце бавно слиза

над хълма зелен,

силна, черна, дишаща земя ...

покой ...

Едно мое утро

Събудих се от черен сън.

Ехтеше болката в главата ми

и ужасът, че никой не разбира

истини, що плаках и крещях,

играеше си с мислите на воля.

И мъката пронизваше ме цялата.

И стаята изпълваше със сивкав мрак

добре познатото ми отчаяние,

ума ми хванало във примка здрава.

И в мрака странно как видях –

играеха си слънчеви петна по пода,

килимът шарен бе от весели отблясъци.

Усмихваше се слънцето във есенния ден.

Един свой лъч протегна ми през вехнещите листи,

хванах се, изтегли ме от мрака.

Погледнах розите в рисуваната ваза -

червената бе тъмна от любов,

розовата ми отвърна с нежност мека,

а жълтата, като самото слънце

огряваше наоколо с безкрайна щедрост,

разпръскваше добрата светлина

Луната

Погледни луната!

Пълна е, сияе.

Кръгла, съвършена,

бяла и спокойна.

Бавно си върви по пътя.

Няма за къде да бърза.

Цяла вечност е зад нея,

цяла вечност е напред,

а тя със бяла топлина

гледа те и се усмихва,

надничайки през клоните.

Обгръща те, обича те

и гали те със светлина.

Погледни луната!

Усмихни и се и ти

и вземи си ти от нея

дара, който праща ти с лъчи.

Погледни я! Разбери я –

бавна, плавна, кръгла, щедра

и спокойна като нощ е

и безкрайна като полет

и безмълвна като космос

и сияйна като обич ...

Погледни луната!

Със сърце я усети!

Тя

и Ти.