Приказка за жабата

Живяла някога една стара жаба, която била прекарала целия си живот в един малък кладенец. Веднъж на гости и дошла една жаба от брега на океана.

  -  Здравей! – поздравила жабата от океана.

  -  Здрасти! – казала жабата от кладенеца – Добре дошла в моя кладенец. А може ли да попитам ти откъде идваш?

  -  От великия океан – отговорила океанската жаба.

  -  Никога не съм чувала за това място... - казала жабата от кладенеца. – Но съм сигурна, че ти си много впечатлена да видиш моя великолепен дом. Дали твоят океан е поне една четвърт толкова голям?

  -  О, той е по-голям от това! - казала жабата от океана.

  -  На половина тогава, нали? – попитала жабата от кладенеца.

  -  Не, още по-голям.

Жабата от кладенеца направо не можела да повярва на ушите си.

  -  Наистина ли? – продължила тя скептично. – Голям колкото моя кладенец?

  -  Твоят кладенец не е дори колкото една капка от великия океан – казала гостенката.

  -  Това е невъзможно! - извикала жабата от кладенеца. – Просто трябва да дойда обратно с теб и да видя колко е голям този твой океан.

Най-накрая, след дълго пътуване, те пристигнали. И когато жабата от кладенеца видяла безкрайността на океана, тя просто не могла да го понесе. Била толкова потресена, че сърцето й не издържало.

Повечето от нас имат склонността да мислят като жабата от кладенеца. Хванати в капана на собствените си представи, ние си мислим, че знаем какво точно се случва. Държим се така, като че ли гледката от нашия кладенец е единствената възможна и правилна, като че ли нашето племе, нашата професия, нашия статус, нашата партия, или която и да е група, към която смятаме, че принадлежим, е най-добрата. Стига нещо да е наше, то е най-доброто, най-истинното, абсолютно най-правилното. Ние сме убедени, че всички други гледни точки, които съществуват по света, са толкова неверни, изкривени, лоши.

И ние блажено се разхождаме в нашия малък свят. Междувременно вселената постоянно ни ръчка, опитвайки се да ни отвори очите, да ни разшири светогледа и да видим какво действително се случва. Но ние си държим очите здраво затворени, като отказваме да погледнем зад границите на нашия сигурен, добре познат свят. Когато не искаме да се вслушаме и не искаме съзнателно да отворим очите си, вселената опитва по-грубо и настоятелно. И един ден, ако продължаваме да пренебрегваме всички знаци, се случва нещо, което взривява умовете ни. Просто така, изведнъж. Дъното на бутилката се откъсва. Това може да е дъното на нашата семейна структура, или църквата, или корпоративната общност, или скъпоценна връзка, проект или вяра. Нещо за което сме си мислили, че е абсолютно неразрушимо, внезапно се разпада на парченца. Чудим се, как е възможно да се случи такова нещо? Бяхме стъпили така здраво на земята!

Много често катастрофата не е наистина така внезапна и земята, на която сме стъпили не е наистина така твърдо устойчива. Нашата къща е била разяждана от термити, основите и са се разрушавали в продължение на години, но ние не сме забелязвали това. И когато къщата, най-накрая падне, ние сме шокирани. Ние се олюляваме. Ние падаме. Ние се предаваме. Ние скърбим. Но след това, малко по малко ние се възстановяваме. И шокът, макар и болезнен, ни кара да виждаме нещата по друг, по-реален начин.

Практикуването на йога е съзнателно съгласие да отворим очите и душите си, да съборим стените на крехкия подслон, преди той да се е срутил върху нас. Практиката ни кара да осъзнаем своите ограничения и малки възможности, учи ни как да разширим границите на своя свят, така че умът ни да не експлодира, когато си покажем носа навън, през вратата.