Ханът

 

Да бъдеш човек е като гостоприемен хан.

Всяка сутрин идва по някой.

Радост, депресия, подлост, мимолетни чувства

като нечакани гости пристигат.

Посрещай и гощавай!

Дори да са рояк беди,

които отнасят покъщнината,

ти всеки гост почитай.

Може би прочистват място

за някоя нова наслада.

Мрачни мисли, преструвки и злост –

посрещни ги със смях на вратата

и ги покани да влязат.

Който и да дойде, благодарен бъди,

понеже всеки ти е бил изпратен

като учител от отвъдното.

                    Мевляна Джалал ал-Дин Мухаммад Руми

 

Лудият

 

Питате ме как полудях. Ето как се случи:

Един ден много отдавна, преди да се родят моите богове, се събудих от дълбок сън и видях, че всички мои маски са изчезнали, седемте маски, които си бях създал и носил през седемте си живота. Тогава затичах без никаква маска по улиците и крещях “Крадци! Крадци! Хванете проклетите крадци!”...

И когато стигнах до пазарния площад, един младеж, изправил се на покрива на една къща, се провикна: “Той е луд!” Повдигнах глава да го видя и слънцето за първи път целуна голото ми лице. Да, за първи път слънцето целуна моето собствено открито лице и душата ми пламна от обич към това слънце. Повече не исках да имам никаква маска. И тогава в екстаз изкрещях: “Благословени да са крадците, които ми взеха маските!”

Ето така станах луд.

В безумието си възвърна и свободата, и сигурността - свободата да бъда сам и сигурността да не бъда разбиран.

Джубран Халил Джубран,  “Лудият”

 

Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват. Възрастните обичат цифрите. Ако кажете на възрастните “Видях една хубава къща, построена от розoви тухли, със здравец по прозорците и с гълъби по покрива ...”, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: ”Видях една къща, която струва сто хиляди франка.” Тогава те възкликват: “Колко хубаво!” Така, ако им кажете: “Доказателство, че малкият принц е съществувал, е това, че той беше очарователен, че се смееше и че искаше една овца. Когато някой иска една овца, това е доказателство, че съществува”- те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете: “Планетата, от която дойде той, е астероидът Б – 612” – тогава те ще се убедят. Те са такива. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните.

Екзюпери,  “Малкият принц”

 

Какво най-много обичаш да правиш на този свят, Пух?

— Ами — каза Пух — какво обичам най-много … — И той се спря да помисли, Защото, при все че да Ядеш Мед е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по-хубав, отколкото когато вече си започнал, но той не знаеше как се нарича това. После си помисли, че да бъде с Кристофър Робин е много хубаво нещо и да имаш приятел като Прасчо до себе си също е много хубаво. И като размисли всичко това, той каза: „Това, което обичам най-много на този свят, е Аз и Прасчо да дойдем да те видим и ти да ни кажеш: «Какво ще кажете за нещо малко?», и аз да кажа: «Не бих имал нищо против, а ти, Прасчо?», и вън да е ден за тананикане и птичките да пеят.“

— И на мен това ми харесва — каза Кристофър Робин. — Но най обичам да правя Нищо.

— Как го правиш Нищото? — попита Пух, след като дълго се чуди.

— Ами когато някой ти викне — точно когато си тръгнал да го правиш — „Какво ще правиш, Кристофър Робин?“, и ти отговориш: „О, нищо“, и тогава отиваш и го правиш.

— О, разбрах! — каза Пух.

— Ето това, което сега правим, е нищо.

— О, разбрах — каза пак Пух.

— То значи да се скиташ, да се вслушваш във всичко, което не можеш да чуеш, и за нищо да не те е грижа.

А.Милн,  “Мечо Пух”

 

              

Лишен от сродници, от приятели, от богатство, робът Абдулах беше открил, че притежава най-важното – беше жив. Коприната, перата, броните, любовниците, празненствата, ловът закриваха за френският благородник, неговия предшественик, това най-важно нещо. Абдулах остана гол и почувства, че живее.

Какво струва всичко друго? Аз бях Абдулах и имах мига.

Абдулах имаше тоя миг, звездите, планината. Вековете преди него, вчерашният ден, денят утре и вековете след него – те бяха чужди. Какво струваха звездите, планините въздухът, ако Абдулах нямаше мига? Целият свят тънеше в тъмнина, Абдулах го осветяваше, като държеше своя миг в ръка – като свещ.

Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река. Може ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката? Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат? Да живееш значеше да имаш и да нямаш. И да не поискаш да имаш.

Антон Дончев,  “Време разделно”

 

 

.... той отново обичаше, имаше някого, на когото искаше да услужи, да създаде радост, отново можеше да се усмихва, отново да се смее!

               Вълната го прониза като болка и наслада, той потръпна от това чувство, животът ехтеше в него сякаш прибой, всичко беше неразбираемо, отвори широко очи и видя: дървета край някаква улица, сребристи талази в езерото, тичащо куче, колездач  - всичко бе странно, приказно и почти всичко красиво, всичко сякаш съвсем ново, извадено от кутията с играчки на бога, всичко съществуваше само зради  него, за Фридрих Клайн и той самият бе тук единствено заради това, за да почувства трепет от потока чудеса и болка и радост. Навред имаше красота, във всяка купчина смет край пътя, навред имаше дълбоко страдание, навред беше Бог. Да това беше Бог и така той някога, в незапомнени времена, още момче, го бе почувствал и търсил със сърцето си, когато мислеше за Бог и "вездесъщност". Сърце не се пръскай от пълнота!

Херман Хесе, “Клайн и Вагнер”

 

 

 "Алексис - рече ми той - ще ти доверя едно нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай чедо мое; Господ не могат го побра седемте ката нa небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алекис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!"

***

 - Може и да дойда с теб; свободен съм!

Зорбас поклати глава

-Не, не си свободен- каза той -само въжето, с което си вързан е малко по дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство имаш дълга връв и сновеш насам натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта....

...

Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава ......  Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише - толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е видиш ли добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса връвта, не! Държи го мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изпълзне отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми какъв вкус има животът?

                                                                                                                            Никос Казандзакис, “Алексис Зорбас”

 

Те забравят, че душата на човека става всемогъща, когато бъде овладяна от една велика идея. Обхваща те страх, когато след горчив опит разбереш, че вътре в нас съществува една сила, която може да надвиши силите на човека; обхваща те страх, защото от онзи миг, в който разбереш, че тази сила съществува, вече не можеш да намериш оправдание за дребнавите си или малодушни постъпки, за пропиления си живот, за който хвърляш вината на другите; знаеш вече, че ти, не съдбата, не орисията, нито хората около теб, ти единствен носиш, каквото и да правиш, какъвто и да станеш, цялата отговорност.

Никос Казандзакис

 

 

И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща

                                       Жак Превер, "Като по чудо"

 

  Тогава момчето се обърна към Ръката, която бе написала всичко. Но преди да каже каквото и да да било, почувства, че Вселената мълчи. Реши да замлъкне и то.

  Внезапно сърцето му се изпълни с Любов и момчето започна да се моли. Никога досега не бе отправяло такава молитва без думи, без молба. Не благодареше за това, че овцете му са открили хубава паша, нито се молеше да продаде повече кристални съдове, нито пък настояваше момичето, което бе срещнало, да чака неговото завръщане. По последвалото мълчание момчето разбра, че пустинята, вятърът и слънцето също търсеха следите, които тази Ръка бе оставила пишейки. Те също искаха да следват своя път и да разтълкуват това, което бе гравирано. Но Ръката е имала своето основание за това и единствено тя е способна да върши чудеса, да превръща оазисите в пустини, а хората във вятър. Защото само тя разбираше, че някакъв висш замисъл води Вселената натам, където шесте дни на Сътворението ще се превърнат във Великото творение.

  И момчето се потопи във Всемирната душа и видя, че Всемирната душа е част от Божията душа. И видя още, че Божията душа е неговата собствена душа. И разбра, че може да върши чудеса.

Паулу Коелю, “Алхимикът”

 

Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш....  Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчето и кукувичта прежда – също. Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, то наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрия начин да си пофилософствуваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя земята да се върти с лекота на неговото рамо.

Рей Бредбъри, “Вино от глухарчета” 

И какво повече, и какво повече

искам от този живот?

Дал ми водата си, хляба си, словото ...

Дал ми ги в капката пот.

Дал ги в усмивките, дал ги и в сълзите,

в мрака и в белия ден.

Дал ги в едничката глътка от въздуха,

дишан все още от мен.

***

И върти се лудо въртележката

многолика, шумна, с гърмол вечен.

Но макар тя, вечната, човешката,

всекиму със нещо все да пречи –

тя е тая, дето ражда стихове,

ласки, вещи, космоси и букви.

                         Дамян Дамянов

 

Животът бил  единствено борба!.....

Нима за ласките на вятъра се бориш?

Животът бил единствено борба!....

Нима с борба при тебе идват морските вълни?

Нима с борба, ти караш славеят да пее?

Борба ли трябва, от капки  дъжд            

сърце от радост да прелее?.....               

Нима си толкоз глупав да си мислиш,      

че само твоята борба,                              

     държи те жив на таз Земя ?          

                                     Христо Илиев

 

 

 

 

Всяко нещо е един от милиони пътища. Следователно ти трябва да помниш, че пътят е само и единствено път. Ако чувстваш, че не трябва да го следваш не оставай на него, при никакви условия. За да имаш такава яснота ти трябва да водиш добър и силен живот. Само тогава ще знаеш, че всеки път е само път и няма нищо обидно за човека или за другите от напускането му, ако това е, което сърцето ти подсказва, че трябва да направиш. Тогава задай на себе си и само на себе си един въпрос. Ще ти кажа какъв е той: "Има ли този път сърце?" Всички пътища са еднакви: те не водят никъде. Те са пътища, минаващи през храста и отиващи в храста. Мога да кажа, че в живота си съм изминал дълги, дълги пътища, но не съм никъде. Има ли този път сърце? Ако има, дава радостно пътешествие - докато го следваш, ти си едно с него. Другият ще те накара да проклинаш живота си. Единият те прави силен, другият те прави слаб.

Карлос Кастанеда, "Учението на дон Хуан"